Наложи ми се преди няколко дни да пътувам по работа към едно високопланинско село в Родопите. Работата ми понякога налага да монтирам компютърни системи и на по-необичайни места 🙂

Имайки опит от предишните ми участия в такива занимателни мероприятия, особено когато става дума за отдалечено на повече от 10 минути от офиса ми място, предварително подготвям главните действащи лица със загряващи въпроси:

– Имате ли разклонител с поне 5 гнезда?

– Има ли интернет, там където ще се монтира?

– Имате ли кабел за принтера /скенера/?

Защото е доста приятно да се разходиш 40-50 километъра, само за да установиш, че принтера е доставен без USB кабел, а най-близкият магазин е на същите тези 40-50 километра, което предполага не само разходка на другия ден, но и загуба на време.

В конкретният случай от миналата седмица, на всички въпроси ми беше отговорено положително и аз с приповдигнато настроение,увиснала раница и бодра стъпка се отправих към автомобила в който ме чакаше младежа, предопределен да ме закара.

Времето беше топличко, слънчево и докато нищихме международното положение, земетресението в Япония, последните новини и правителството, не усетихме как близо час е минал в пътуване. Още няколко завоя и стигнахме скътаното в планината селце.

Естествено, хората при които отивахме ни чакаха още пред входа на къщата, потропвайки, но не защото времето беше студено, а от нетърпение.

Разтоварихме техниката и тръгнахме след жената да ни покаже, къде аджеба ще се помещават всичките тези чудеса на техниката.  Почти не бях учуден, когато видях, че са приготвили едно доста невзрачно бюрце, което на всичкото отгоре се мъдреше по средата на стаята, на равно разстояние от двата контакта които имаше там.

-Тука, казвам аз, няма да го бъде,  да го преместим към стената, та да може да стигне разклонителя.

Речено-сторено – преместихме бюрото, но защо ли се оказа, че разклонител имало, ама бил още в магазина 😉

Както и да е, изчакахме да отидат до магазина за разклонител, през което време разопаковах всичката техника, навързах я и някак от самосебе си изникна в главата ми въпроса – ми не виждам ни кабел за интернет, ни чудо.

Спътника ми, който освен че играеше ролята на шофьор, играеше без никаква предварителна подготовка и ролята на човек, нямащ грам понятие от компютри, а от мрежи и кабели – хептен пък никакво.

Докато се зачесвах, той разклонителя взе че пристигна. Което не само, че ме направи щастлив, но ми даде възможност да задам и следващият си въпрос:

– А нали трябваше да има прекаран Интернет? Нещо не виждам кабел?

– Аа, има, има, ето в другата стая, дето детето си играе на компютъра.

– Добре де, казвам аз любезно, като как ще да се появи той тук, на този компютър?

– Еее, ааа, ми не знам, да взема да се обадя на момчето дето го прави?

– Ми обади се, щото аз няма как да го прекарам до тук

В това време, моят спътник, благодарение на незнанието си, реши да помогне:

– Ми да отскочим до близкия магазин, да купим кабел и да го удължим? Няма цял ден да седим тук я?

– Чакай бе, то това да не е ластик, да не мислиш че го има във всеки магазин. Да не говорим, че най-вероятно доставчика е отбелязал номера на компютъра, за да не може друг да го краде /използвах най-лесния начин да обясня нещата на незапознат човек/

Моят нещатен сътрудник обаче не искаше да се предаде толкоз лесно, развъртя се, отиде до съседната стая и след малко го гледам – победоносно влачи след себе си мрежовия кабел:

– Абе тоя е оставил бая парче, виж че ще стигне до тук!

Е стигна, даже до компютъра стигна, но естествено – интернет нямаше, като и бях предсказал.

Докато чакахме, любезните домакини предложиха кафета, сладки и прочее, все неща които аз не употребявам, но  в името на доброто представяне се наложи да употребя.

За чест на тамошния ‘интернет оператор’ трябва да кажа, че дойде за няма и 20 минути.

Още с влизането обаче, виждайки проснатия кабел занарежда:

– То така няма да стане работата, той Интернета е заключен по МАК адрес, не може да се ползва на този компютър.

– Знам, казвам му, предположих че си го заключил по МАК адрес, факта е обаче, че трябва и на оня компютър да има интернет и на този.

– Ми трябва да се сложи рутер, щото иначе не може, щото нали по МАК адрес се раздава интернета, споделя специалиста и очаква аз да извадя от фокустническия цилиндър един такъв рутер. Да, ама аз точно в този ден бях без този магически атрибут 😉

– Момче, сложи каквото трябва и направи така, че да има интернет тук.

– Ама аз нямам сега, а то даже ще е по-добре и безжичен да се купи и да се сложи безжична мрежова карта на компютъра, да не влачим кабели!

– Чудесно, купи, сложи, хората ще ти платят, аз нямам време да бия още 100 километра за рутер и още 100 да го монтирам. А и не е спешно, утре, други ден – кога го направиш.

Зарадван от перспективата, че няма да го юркаме, момъка обеща още на другия ден да направи нещата и побегна.

Допихме си и ние кафетата, натоварихме се на колата и поехме обратно.

Слънчицето грееше, гледката беше прекрасна и километрите се изнизваха неусетно, особено както си говорихме какви ли не щуротии.

По едно време, горе-долу по средата на пътя,  моят спътник  рязко смени темата на разговор:

– Абе Габо, да те питам нещо, че ми не дава мира от одеве?

– Казвай?

– Абе тоя в селото, защо като дойде и от вратата почна да те нарича помак? То верно, че в това село повечето са такива, ама от къде на къде теб така ще те нарича? Чак обидно ми стана! За малко да му се развикам, ама гледам те – ти си мълчиш.

– Как така ме е нарекъл помак? Аз не помня?

– Ми нали още като влезе и като видя компютъра и нещо рече, че си бил помак?

– ААААААААА, схванах аз тогава за какво ме пита моя човек. По МАК адрес раздава Интернета! Това е уникален сериен номер, на всяка мрежова платка. Слага се още от производителя. Доставчиците на Интернет го използват, за да раздават Интернет само на тези, които са си платили. Аз преди ти казах че е по регистрационния номер на компютъра, за да не изпадам в технически подробности.

– Брей, такава ли била работата? А като не знам, помислих си че те обижда, ама не смея да му викна – продължава моят спътник.

Е доста се посмях, даже още ми е смешно колчем се сетя, че раздавам Интернет ПОМАК :)))

Та така се раждат вицовете в живота…