(едно пътешествие, извършено през лятото на 2011 г. по гори, реки и равнини)
Част II – Деветашката пещера
(държа да отбележа, че пътеписа е извършен на основата на посещението ми през месец август 2011 г, доста преди да се снима там продължението на филма „
Опитахме се да половим кефали по р.Осъм, но дали мястото не беше подходящо, дали времето /14 часа следобед/ но нямахме голяма слука – няколко дребни рибета.
Все пак начесахме крастата и решихме да отделим малко време и за обогатяване на туристическата ни култура.
На няколко метра от моста, където се бяхме отбили за риболовстване стърчеше табелата за Деветашката пещера
Последвахме указателната стрелка и след 200-300 метра се озовахме пред следващата указателна такава.
Ясно беше едно – ще се ходи пеш по нанадолнището в неизвестна посока и разстояние, но нали и на туризъм бяхме тръгнали – защъкахме по склона.
Слизането беше лесно, приятно и бързо, стараехме се да не мислим за обратния път. 
Е и тук простотията си беше казала думата – в храстите се намираха обелки от шоколад, празни пликове от семки, но както знаем, човека може да излезе от селото, но селото от човека – не.
Още като слизахме, с моят спътник обсъждахме факта, че освен името, почти нищо не знаем за тази пещера. Както се оказа по-късно, не само ние. Причината е простичка и ясна – пещерата е била военен склад още от 30-те години на миналият век, през царско, през комунистическо, та чак до 2005-6 година. Факт, който или не се споменава в описанията на пещерата или се споменава, но с половин уста. Аз смятам да разкажа какво съм видял и какви догадки съм направил.
Ето как изглеждаше и разрушеният мост над река Осъм.
От какъв зор са го разрушили и поломили – не знам и на мога да гадая.
Точно срещу моста се виждат и останките от бившето КПП
А ето и входа на самата пещера.
За по-кратко, по-нататък ще направя кратко описание на самата пещера, а подробни снимки може да разгледате галерията накрая.
Та първото което ни направи впечатление при влизането в пещерата беше, че е здраво обрасла с растителност и имаше само една пътека, по която без затруднения би могъл да мине само човек, дето е бил на пост и молитва поне 6 месеца.
На всякъде личеха останки от бетонни съоръжения, които в началото наивно взехме за признаци на предстоящо облагородяване. Нищо подобно, това се оказаха недоразбитите остатъци от пребиваването на военните в пещерата.
Друго което ми направи впечатление, и което беше в ярък контраст с предупрежденията на табелките, да не се влиза през определени периоди в пещерата, щото прилепи, гълъби и други хвъркати животни се отдавали на размножителни периоди, беше факта, че цялата пещера беше пропита с мириса на горива – нафта, бензин, масла.
За съхранението на повече от половин век в пещерата на тези неща говореха както остатъците от цистерни /ясно личат кръговете на снимките/, така и останалите тръби и изкопи навсякъде в пещерата.
Общо взето, не съжалявахме за посещението си, но оскъдната информация и завареният изглед силно ни смутиха.
Месеци след това четях смешните плачове на ‘природозащитниците’ и се чудех, дали тези дебелогъзи същества изобщо някога са си направили труда да посетят мястото което ‘защитаваха’.
На излизане имаше и забавен момент. Снимайки ме пред входа на пещерата, моят спътник забеляза някакво жълто петно над свода. Приближавайки с наличните ми х20 на Canon-a, видях, че това е доста голяма пчелна пита с немалко мед.
Обратният път беше доста по-труден и доста по-потен 😉 От нямане какво да правя, почнах да броя стъпките, които се оказаха около 980.
Изкатерихме се за има-няма половин час, метнахме се на джипа и поехме към следващата ни цел – гр.Бяла.
