Вървим заболи поглед във земята,
вървим и сякаш търсим нещо свое,
на кой проблеми му тежат в главата,
а друг пък и не знае от какво е.
Вървим забързани или полека,
вървим по равен път или по дюни,
сезона може да е пролет или зима,
а месеца октомври или юни!
Вървим си, щото искаме промяна,
вървим, а нищо се не случва,
сменили самотата с връзка нова,
а тя пак се оказва злополучна.
Дали да спрем компромиси да правим
със себе си и с чувства разни?!?
Дали да спрем и към звездите да погледнем
и да напълним си душите празни?
Да видим как луната все ни гледа,
а слънцето ни топли даже в зима
и да се влюбим да речем във Андромеда,
галактика без телескоп незрима?
Не знам, всеки си решава сам.
/ Габриел Радев /
Забавлявам се страхотно с твоите рими, Габриел Радев, в никакъв случай не ти се присмивам, понеже вървиш римувано по познати за мен пътеки, е приятно да намериш начинаещ и ентусиазиран поет с голяма(дали) душа, в последствие почнал да реди римите в строфи( представяйки част от ежедневието си) и то все по- и по-сполучливи! 🙂
Между другото, ако не си гледа човек в краката тези дни може да настъпи някой паднал кестен и да се получи неприятен инцидент, та и аз така вървя в последните дни докато още има кестени по дърветата, което не е чак толкова лошо, според мен.
Благодаря 😉 И аз се забавлявам и се радвам, когато и на другите им харесва.
Още по-забавно е, когато двама-трима ми споделят, че са се познали в някое от стихчетата 😀 😀 😀
А за кестените си права, ама аз миналата година на равни плочки се подхлъзнах – то като има глава да пати (и ръка де).